Откъс от Синухе Египтянина

Окуражен от виното, Каптах каза с приглушен глас:

– Господарю, нека запалим факла. Светлината й няма да проникне навън, а този мрак е по-зловещ от мрака в царството на мъртвите. От него никой не може да избяга, докато в този ние доброволно се напъхахме.

Раздухах въглените в мангала, запалих факла и видях, че се бяхме озовали в голяма пещера, чийто вход препречваха медните порти. Оттук в различни посоки започваха десет прохода, разделени помежду си с яки тухлени стени. Не се изненадах, понеже бях чувал, че критският бог живеел в лабиринт, а от вавилонските жреци бях научил, че лабиринтите се строели по подобие на вътрешностите на жертвените животни. Надявах се да намеря правия път, защото при жертвоприношения многократно бях виждал червата на бикове и предполагах, че навремето критският лабиринт сигурно е бил построен по техен образец.

Затуй посочих на Каптах първия проход и казах:

– Оттук ще тръгнем.

– Не е нужно да бързаме, а пък и предпазливостта никога не е
излишна – отвърна той. – По-добре е да сме сигурни, че няма да се загубим и най-вече, че ще намерим обратния път, ако речем да се връщаме, в което не ми се вярва, защото се опасявам, че връщане назад няма да има.

С тези думи той извади от торбата си кълбо и завърза края на нишката за една кост, която закрепи здраво между тухлите. Тази негова идея с цялата си простота беше толкова умна, че никога не би ми хрумнала, но това изобщо не му го казах, за да не навредя на достойнството си. Затуй само сърдито го подканих да побърза. Така поех през проходите на тъмната пещера, следвайки мислено посоката на червата в корема на бика, а Каптах развиваше кълбото по изминатия път.

Обикаляхме безконечно в тъмнината през различни проходи, нови зейваха пред нас, а понякога тръгвахме обратно, щом отпреде ни изникнеше стена, и продължавахме по друг проход. Изведнъж Каптах спря, почна да души, зъбите му затракаха и факлата в ръката му затрепера.

– Не ти ли мирише на бикове, господарю? – запита той.

Аз също усетих неприятна миризма, напомняща вонята на биковете, но още по-отвратителна. Тя лъхаше от стените, между които се движехме, сякаш целият лабиринт беше безкраен обор за бикове. Заповядах на Каптах да върви, без да души, и след като отпи голяма глътка от делвата, забързахме напред, докато се подхлъзнах на нещо гладко. Наведох се и на земята видях прогнил женски череп, по който още имаше коса. При вида му разбрах, че вече нямаше да видя Минея жива, ала безумното желание да се уверя ме тласкаше напред, аз дръпнах Каптах, забраних му да хленчи и продължихме да крачим, развивайки нишката след себе си. Но скоро пред нас отново се издигна стена, трябваше да се връщаме и да избираме друг проход.

Внезапно Каптах спря като закован, посочи към пода и оредялата му коса настръхна, а лицето му пребледня. Погледнах и видях изсъхнал животински тор, но купчината беше колкото човешки бой и ако я беше оставил бик, той трябваше да е невъобразимо голям. Каптах сякаш следеше мисълта ми и рече:

– Не може да е от бик. Такъв бик няма как да мине през тези проходи. Струва ми се, че е тор от огромна змия.

След тези думи той надигна делвата; зъбите му потракваха по гърлото й, а аз разсъждавах, че проходите наистина изглеждаха пригодени за придвижването на гигантска змия, и за миг помислих дали да не се върнем. Но сещайки се отново за Минея, ме обзе страшно отчаяние и поведох Каптах напред, стиснал ножа във влажната си длан, макар да знаех, че от него нямаше никаква полза.

Зловонието в прохода пред нас ставаше все по-непоносимо, нахлуваше насреща ни като от басейн в Дома на смъртта и затрудняваше дишането ни. Но душата ми ликуваше, защото знаех, че скоро щяхме да достигнем целта си. Бързахме неудържимо напред, докато проходът се напълни със здрач като отражение на далечна светлина. Прониквахме в недрата на планината и проходите вече не бяха иззидани с тухли, а прокопани в мекия камък. Спускахме се надолу, спъвахме се в човешки кости и купчини тор, сякаш се намирахме в леговището на огромен звяр. Накрая отпред се откри широка пещера. Обгърнати от невъобразима воня, ние спряхме на ръба на една скала, загледани във водата пред нас.

Призрачно зеленикавият сумрак в пещерата проникваше от морето и ние виждахме наоколо без помощта на факлата, а някъде отдалеч дочувахме шума на вълните, разбиващи се в крайбрежните скали. По водната повърхност пред нас се мяркаше някакъв странен низ от големи кожени мехове, докато пролича, че това е тялото на мъртво животно – по-грамадно и по-грозно, отколкото човек може да си представи. От него се разнасяше смрад, главата му беше потопена във водата, но напомняше огромна глава на бик, а олекналият му разлагащ се труп се клатушкаше по повърхността като чудовищна виеща се змия. Знаех, че пред себе си виждам критския бог, но ми беше ясно също, че това страшилище бе умряло още преди месеци. Къде ли беше тогава Минея?

При мисълта за нея си представих всички обречени на бога, които преди Минея по реда си бяха влезли в божия дом, след като са овладели танца пред бикове. Представих си младежите, които не биваше да се докосват до жена, и девойките, които трябваше да пазят своята непорочност, за да могат да вкусят от светлината и радостта на своя бог, и си спомних за техните черепи и кости, които се валяха из проходите на тъмната пещера. Представих си как чудовището ги е преследвало из лабиринта и с отвратителното си тяло е препречвало пътя им, без да могат да се спасят нито със скокове, нито с ловкостта си пред биковете. Това чудовище се е хранело с човешко месо и се е задоволявало с едно ядене на месец, което критските владетели му поднасяли във вид на най-красиви девици и неопетнени младежи, въобразявайки си, че така ще опазят морското си господство. Преди много време, вероятно при буря, това страшилище от морските дълбини се е вмъкнало в пещерата. Хората преградили излаза му, иззидали му лабиринт да има къде да се разхожда и го хранели с жертвите си, докато умряло. Друго такова животно вече не можеше да има на земята. Къде беше тогава Минея?

Обезумял от отчаяние, завиках името й и гласът ми отекваше в пещерата, докато Каптах ми посочи засъхнали следи от кръв по скалата. Проследявайки ги с поглед, видях долу във водата тялото на Минея или онова, което беше останало от него, защото трупът й се поклащаше бавно на дъното и раци лакомо го ръфаха от всички страни. Лицето й беше вече обезобразено и само по сребърната мрежичка върху косата й можах да я позная. Не беше нужно да видя раната на гърдите й, защото вече знаех, че Минотавър я бе придружил дотук, беше я пробол с меча си отзад и хвърлил тялото и във водата, за да не узнае никой, че критският бог е мъртъв. Същото навярно бе сторил с много други девици и младежи преди Минея.

Откъсът е от книгата Синухе Египтянина, София, изд. Народна култура, 1986, превод Борис Парашкевов